Денем и нощем работи машината,
смазана плътно с бензин и бълвоч -
храчи бетон и метал по родината,
гълта дърво след дърво.
Тумор асфалтен - расте от несгодата,
фини разсейки преплита по картата.
Кътаме глътчици въздух в природата.
Свършат ли - жална ни майката.
Знаем, подхранваме болест с летален край,
тя пък изсмуква ни сетните сили.
Расне градът, ала вика ни онзи рай -
там, дето сме се родили...
© Миглена Миткова All rights reserved.
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
Anita765
Тя стъпи на прага – ефирна и лека, и в кръчмата стана по-тихо от храм. Как зяпаха всички! И питаше в...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
argonyk
Нито на изток от рая съм бил, нито на запад от пъкъла чер. В двора ми пее синигер в дактил, свири щу...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
Alex.Malkata
Моя тиха и вярна тъга... с дъх на есен и почва дъждовна... Спри на моите устни сега и кажи ми: Защо ...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
