Пепел, прах...
Няма как да не сравним,
огромните комини,
пушека над тях,
небето черно,
обгърнато от този дим,
с Ад библейски, древен.

Тревата съхне и жълтее,
очите морни все сълзят,
ръцете хилави на слабите,
протегнати към мен кървят...

Това е град...
град на болка и тъга,
събрал в разпадащото си сърце,
милион животи в самота...

Децата раснат в затвора,
който ние все строим,
зеленото поле е спомен,
с бетон е заменим.

И моралът е в каналите,
там където вехнем ний,
защото в нас живеят халите,
що изяждат небосвода син.

Ние сме с метал покрити,
бетонна броня търсим все,
страх ни е с очи открити,
да погледнем вечното небе.

Този град събира мъка тъмна,
   на черупки без душа,
дистопично бъдно чакай,

нека гният нашите деца.

Мониторът ще е прозорец техен,
той ще гледа към фалшивите мечти,
ще говорят те безжично,

допирът ненужен е,
        в града човек не си!
        
Ти си просто сплав метална,
той от тебе се строи,
затуй е вече толкоз ясно,
че Град, човек ще победи...

Николай Цветинов (Meddle), 2010

Между Демони и Божества (X)