Бях някога пеперуда

с бели крила.

И ореолът ми беше лъчист.

И летях сред  вдъхновени пари

от дъх на ангелски сърца.

И някога земята бе чиста.

Дойде ден и с кръв я обагри.

И крилата ми станаха пурпурни

от огън на изцедени страсти.

Някога бе. Някога все се питаме

и после леем сълзи за минали дни.

И ти бе пеперуда тъй крехка,

докато не бе разлъчен от себе си.

Някога носим чистота.

И в миг ни я ограбват без свян.

Някога бе любов и в нея- слово вплетено.

И ти говори с него и аз го поглъщах.

Ти, аз… всички като предани слуги

на висш ум без разумност.

Слуга ли си, пеперудо  сива,

що кръжиш край мен?

Не искай да стана низвергната

като твоята същност прекършена!

Някога, все някога ще дойде облак

и ще излее водата си чиста.

И пеперудите ще танцуват,

макар без криле, но измити…

А може ли дъжд да измие гротеската в живота?