Грозен макет на човечност
"Грозен макет на човечност"
Аз, който прогледнах през мрака
и умрях с пръсти, вкопчени в студената ми гръд,
прострял безжизнените си ръце в река от кръв,
се разплаках при вида на Света,
обсебен от човешкото зло -
жесток свят, по-студен и от Ада,
свят като наркотичен мираж,
гавра на луд, болен мозък...
Сам скитам през тъмните дебри
и слушам воя на вятъра,
понесъл перата на мъртвите птици -
леден вихър, откраднал въглените от огнището,
сладката топлина на деня.
Страдам, пронизван от мисли безбройни,
разкъсван от демони в мен...
Отварям някаква врата,
която никой никога не е отварял -
портал към миналото,
гробище на спомени и чувства.
Ела със мен, да видиш що е страх,
да зърнеш всички ония,
които били са и пак ще бъдат!
Гласът на Мрака се опитва да сграбчи душата ми -
едничкото, което ми остана :
разкъсан пряпорец,
изгнила риза,
най-старият приятел,
на всичко тленно сетен дъх...
И знай! -
На дъното на кладенеца,
ако паднеш със изпочупени крака
и ако няма кой да пусне стълба,
ще изгниеш сам,
изпълнен с отвращение,
изтръпнал от съмнение,
а всеки вик за помощ
ще се изгубва между камъните,
в чиито мрак пълзят змии и се присмиват,
разкриват страшни тайни,
обсебват мислите с отровната си реч,
със скверните си, дяволски слова...
Крещиш,
опитваш се стената да събориш със глава,
но потъваш мъртъв под водата,
нагълтал тиня и човешко равнодушие.
Забързан в дните си бетонни,
оставяш стъпки на самотник,
отпадъци от вътрешно противоречие.
А тези, на които се подпираш, падат,
небето над главата ти гори.
Така натъпкан си със себелюбие,
че само огънят ще те пречисти,
за да бъдеш пепел,
прах в обителта на Края,
песъчинка на дъното на Времето,
вместо грозен макет на човечност,
тайно поставен във дървен ковчег...
© Задгробник Евотош All rights reserved.
