Hа вятър плява
И то е станало такова,
каквото и самото време.
Уж слънце. Грее, а свръхнова,
в сърцето му искрящо дреме.
Зенит, надир, дали ни пука?
Не сме и чували навярно.
Блажена гордостта неука,
човечество неблагодарно.
Човек в паницата си взрян е,
тълпата – ла̀мя – многолица.
Какво за утре ще остане?
Ни твар, ни цвете, нито птица.
Дарил ни нявга Бог скрижали
и дух божествен. За какво ли?
Вълкът би плячката пожалил,
човекът – не! И да го моли.
Един поет с език изтръгнат,
прогаря листа с думи. Всуе!
След него няма и да тръгнат.
Кой иска лудия да чуе?
И може би звучи жестоко,
но край нечуто приближава,
а цар далеко, Бог – високо,
стихът горчив – на вятър плява.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
