Хайде, пали!
Палиш ли още нощите с дълги фитили,
за да избухне в пламъци новият ден?
Искам да викна, а нямам физически сили.
Чувствам се грохнал. Душевно съм сякаш сломен.
Кавал и камбана, отвътре ми, яростно вият.
Ти като птица размаха криле и се скри.
Мислите сиви подобно на вълци се бият,
дерат на парчета моите крехки мечти.
Голи надежди се мъчат да ги спасяват,
но са завързани късо в душата със страх
и гибелта като прах на мъртвец разпиляват,
за да възкръсне в мен малка частица от тях.
Вият в главата ми, спомени-оплаквачки.
Светлият ден като котва в очите тежи.
Слънчева пита в небето с лъчите си грачи.
Чакам те. Хайде. Страстта ми сега запали!
© Валентин Йорданов All rights reserved.
