Hебето е на хвърлей, ей го – близо
Не знам дори и колко време мина.
Една такава мъничка, но вечност.
Небето бе студено и далечно,
Луната – пълна с кратери пустиня.
Ветрищата през скъсаното вяха,
звездите само правеха ми шатра...
В копнежа си за обич, дом и стряха,
изпращах ден – прегърбен просяк патрав.
И в шепата му вчерашно коматче,
в очите му – от утрешната лудост...
Надежда съм и знам, че чака чудо,
затуй не го научих как се плаче.
И ето днес стоим, белее пътя,
небето е на хвърлей, ей го – близо
и просякът облича нова риза,
та в пазвата ѝ любовта да скъта...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
