Тишина. Морето, отмаляло
след среднощна дива сприя, сладко спи.
То със бясна сила е ломяло
на брега самотен черните скали.

Хей така почива си душата
от житейските несгоди и беди,
ведро щом усмихне се съдбата
и наново картите си подреди.

С плясъка приспивен на вълните,
във водите между стръмни брегове,
глухо отшумяват във мъглите
непонятните далечни гласове.

Хей така, като ехо, отшумява
тихичко на спомените ни гласът.
В ехото на сетната забрава
не угаснал ще живее пак духът.

Сякаш в помисли невинно чисти
грее на безбрежието волността
и водите тихи и сребристи
полъх нежно ласкав са на пролетта.

Във невнятни болки и страдания,
уловила с трепет топлите лъчи,
тъй душата ни гори в мечтания
от блясъка на скъпите за нас очи.

Тъй сред вечно бликаща менталност
аленеят ярко грейнали звезди
и кристално чистата реалност
не поправена, без грим ще заискри.

И чрез тях огньове лъчезарни,
в ореол от златно пурпурни лъчи,
ярки вдъхновения безкрайни
ще пламтят във нашите души…

20.06.2011 г