Hезрящи души
Върви слепецът с вярното си куче,
коректно го наричаме незрящ,
не вижда, но да чувстваме ни учи,
душата му е камертон трептящ.
Опипва той с чувствителните пръсти,
и бялото бастунче му е фар.
Разтварят се за миг тълпите гъсти,
той носи кротко своя скрит товар.
Зад очилата тъмни крие птици.
В гъмжило хорско островче покой.
Около него хора без зеници,
след суета и глад вървят под строй.
Поглеждат го под вежди, някак скришно
недъгът му е чужд. И ги теши.
Бастунчето за него е излишно,
сред хората с незрящите души...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
