Хора разни, луднали съдби
По покривите бели се разходих–
вихрушка съм със леден силует.
Прозорчета на къщи поразтворих –
да зърна исках аз уюта мек.
Видях звънлива радост и усмивки
във първия открехнат топъл дом.
Любов и обич споделени с близки,
щастлив бленуван подреден подслон.
Надзърнах в друг прозорец, там тъгата
се беше настанила във старик.
Той беше сам, обгърнат от мъглата
на пушещо кюмбе. Комат във плик.
Във третия прозорец, щом погледнах,
останах като гръмнат, ей така.
Един идиот ръцете бе протегнал,
налагаше безмилостно жена.
А аз нали съм ледена вихрушка,
но не от лед бе моята душа.
И устремих се със куршум на пушка,
мъжът прострелях бързо във крака.
И някак си, олекна на земята,
пречупи се злощастната съдба.
Взриви ме този ужас у жената –
обреченост, безсилие, беда!
© Данаил Таков All rights reserved.
