Храм
Прашаса опустелият ми храм,
стените се напукаха забравени,
кандилото със мирис на тамян
погребваше надежди за запалване.
От свещниците лъхаше тъга,
огньовете, които ги допълваха,
изгубиха се някъде в прахта
на хиляди молитви недовършени.
Вратата се затвори, тъмнина,
погълна жадно в себе си душата ми,
и пътя после скри към светостта.
А храмът беше в мен. И ме очакваше.
стените се напукаха забравени,
кандилото със мирис на тамян
погребваше надежди за запалване.
От свещниците лъхаше тъга,
огньовете, които ги допълваха,
изгубиха се някъде в прахта
на хиляди молитви недовършени.
Вратата се затвори, тъмнина,
погълна жадно в себе си душата ми,
и пътя после скри към светостта.
А храмът беше в мен. И ме очакваше.
© Эоя Михова All rights reserved.
