И да викна неволята...
И да викна неволята,
тя се май пенсионира.
Страшно бясна съм, моля те,
остави ме на мира!
Щом на шапката писне ти,
и я сложиш накриво
зло ти е някак - вкиснато,
под небе саможиво.
В този свят изродените,
си живеят чудесно.
Огън, жупел по вените,
плъзва и ако кресна,
ще се пръсне сърцето ми,
на стотици осколки...
Всяка в тъмното свети ми,
сто светулки, сто болки,
колко още ще мигате,
сто свещици сред църква?
На живота ми книгата,
стих след стих се обърква.
И понеже съм пилето,
сред житейски кълчища,
все се мъчи то - милото,
все ги нищя и нищя...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
