И даже стиховете пишем мълчешком
Във тая пълнолунна нощ се ражда
едно ревливо, мрънкаво Мълчание
и нагло настанява себе си
помежду двама ни, не пита...
И бавно ни превръща във съседи,
случайно приютени под завивките...
Яде от нас, Мълчанието проклето
и свири нежен блус по керемидите.
От дъжд се мие, облича се в дъга...
Мълчание, което има странна болест,
което вярва, че самото е любов.
И с тебе, ежедневни и узрели,
забравихме да сме взаимозначещи
и някак спряхме в този миг да се обичаме,
и вместо правенето на любов,
запълнихме нощта със нищоправене.
Отвън луната лае кучешки
и бледо завалява, през мъглите.
Животът преминава във Мълчание
и даже стиховете пишем мълчешком.
А в мене плаче само тиха болка,
че утре сутрин ще напуснеш този дом...
© Евгения Илиева All rights reserved.
