И дворът с тишина се облече
И дворът с тишина се облече
Тъгувах много, щом баща ми
реши и стария орех отсече,
угасна внезапно зеленият пламък
и дворът с тишина се облече.
Отлетяха далече пъстрите птици,
притихна бъбривият вятър,
а дългите клони - стоманени жици,
забиха се тежки в земята.
На големия дънер приседнал
с коси посребрени-лъчисти,
мъка в гърдите си впрегнал,
отрони – тъжна въздишка...
Затаила дъх, аз се молех -
сякаш намирах се в приказка,
да израсне дървото отново,
мъката на баща ми да стихне.
Но припадаше траурен мракът...
от очите му – запалени свещи,
над дънера тъжно прокапваха
восъчни сълзи – горещи.
Загледана в него... разбирах,
загубил бе нещо голямо,
завинаги от двора - замина
прекрасното лято мечтано.
© Миночка Митева All rights reserved.
