И не, че нещо тъй ще си спестя
И не, че нещо тъй ще си спестя,
но нищичко не виждам надалече.
Живея си в измислени места
и нови си измислям всяка вечер.
И пътят ми отдавна е предречен,
и по-красив мъглявият ми свят,
отдавна с него съм се сляла вече,
измислен е, но пъстър и богат.
Звездите на възглавето ми спят,
в косите Млечен път – сребро потече,
мечтите ми – Вселена, необят...
Аз – крехко, остаряващо човече.
Плътта цветя ще засади в пръстта
и не, че нещо тъй ще си спестя...
© Надежда Ангелова All rights reserved.
