... И не живели дълго и щастливо
Защо те чувам във ума си?
Защо те виждам и насън?
Копнея очите ми някой с пясък да поръси
и да потъна в стогодишен сън.
А когато се събудя,
тебе вече да те няма.
Да си само спомен хубав
и болка, и тъга да няма.
Защо животът е несправедлив?
Защо нещастен е света?
Защо безумно влюбена съм в тебе,
а ти ме подминаваш с лекота?
Не може ли като принцеса да живея във мечта?
Не може ли със теб да съм щастлива?
Защо да страдам до края на света?
Щом надеждата отдавна не е жива.
И на вретено ще се убода...
И след сто години, когато очите си отворя,
тебе няма да те има вече.
И завинаги ще искам аз да ги затворя...
© Велина All rights reserved.
