И пак броя... Но вече само залези...
А някога момичето във мене
препускаше, преди да дойде утрото,
от сън във сън с обелени колене
и вкус на приключение по устните...
На изгрева по тъничката линия
без балансьор притичваше усмихнато.
Със пълни шепи искаше ли, искаше
от всеки свят цветенце да си има...
Годините умора не познаваха...
Спираловидно се издигаше надеждата
до... първото пречупване на вярата,
до... второто изгубено търпение...
До третото неискрено „Обичам те”,
до... номера последен в този списък.
В очите ми следите от момичето
обърнати на запад са притихнали...
И пак броя... Но вече само залези.
След първия са вторият и третият...
И някъде далеч след тях (надявам се)
един от всички следващи – последният...
© Дочка Василева All rights reserved.
!
