И поглед тишината ми не вдига
Откраднати таксита. Светофар.
По-жълт и от очи на луда котка.
Графити с почерк лунен и пиян
и подлези за бързаща походка.
Последната ми сянка е с чадър.
Последната светулка е стопена.
Разстила новините вестникар
и няма новина несподелена.
Очите се изливат като грозд
и поглед тишината ми не вдига.
Пътечката от жито и просо
и птиците прилъгва да отидат
в измамен свят без устни и небе,
без полет на копринени надежди.
А някой свободата ми краде
и бавно сплита в кукувича прежда.
Виновни няма. Този свят е чужд
или и аз съм чужда на живота?
Поредната лъжа е като дъжд,
намокрил самотата ми до кокал.
