И само рози...
Когато съм жадна, аз плача.
Сълзите са доста горчиви,
грехът е моята постеля -
несподелена, но понякога топла.
И не защото ти си бил в нея,
а може би защото те няма!
Или си моето изкушение,
което не искам да имам?
И когато се напоя от сълзите,
очите ми не се пресушават.
Започвам да цъфтя като цвете,
но някъде където е пусто...
А тебе те няма до мене.
Болката ми става приятел
и тогава създавам градини.
Само рози поникват във тях...
Красиви, но с остри бодли.
Набодеш ли се, искаш ги още.
Плътта ти го желае силно,
а те след време увяхват...
И остават сухите листа.
Но любовта не е хербарий
и аз плача отново сама,
но не, защото те няма.
А заради нея - Любовта.
И за розите, които са там,
макар и вече без бодли,
и няма какво да ги пази... от теб!
© Людмила Нилсън All rights reserved.
Безмълвен си, защото с тях казваш всичко!
