И слънце над надеждата изгрява
Не помня вече колко много пъти
разбивах на черупката си бронята,
за да направя място за прегръдки.
Вместо въздишки звънък смях да роня.
Макар да знам: без бронята сърцето
след края много дълго боледува.
И се налага старите парчета
във нова броня да преобразува.
Светът му не е същият, защото
от споменните трънчета в петите
накуцват пътищата на живота му.
И трудно се върви през кривините.
Минава време. После среща поглед,
от който всички рани заздравяват
с усещане,че е излишна бронята.
И слънце над надеждата изгрява…
© Дочка Василева All rights reserved.
