И сняг ти нося
Сърцето ми е бяло, като сняг.
Очите ти са пълни с умиление.
Нали не помниш оня тъжен смях
след който всеки път бе възкресение?
Нали не помниш моите очи,
в които се надбягваха светулки?
Не помниш и зората как мълчи,
като щурец с прегърбена цигулка
и свири по косите на нощта.
Ръцете ти са пълни с прах и пепел.
Да бъде ден! Ти ли духна свещта?
Нали не помниш, че денят е светъл?
А пустата мъгла е втренчила очи
в сърцето ми – един усмихнат просяк,
с протегната ръка и през сълзи
ти шепне, че съм аз. И сняг ти нося.
© Николина Милева All rights reserved.
