И ти ли?
И ти ли?
Аз нося безмерната своя Тъга
в гордо, студено мълчание.
А как ми се иска, просто така,
без срам да избухна в ридание,
до нечие чуждо, кървящо сърце –
да се просна сред Храма, на пода
и да изплача до грам, до Небе,
как без Тебе да дишам не мога!
И не паля никога свещи –
Гледецът на Бога е ням и студен.
И се крия от твоите вещи,
вместо тях да скривам от мен.
Сякаш се моля да ме убиваш –
спомени влизат, с поклони се кръстят –
с амнезия тиха, ме нежно завиваш…,
а моите вопли мълчат – ще се пръснат!
С полъх на вятър – в ужас се свивам
(даже и топъл, жадувано южен)
аз лека-полека до пепел изстивам...
Обич моя, и ти ли си толкова тъжен?
Рене
© Ренета Първанова All rights reserved.
