И викам, викам – глас насъ̀не
И стиска, сиска до премала,
съдбата тънкия ми врат,
бесилки, примки, издържала,
поемам въздух и растат,
в нозете тръни избуяли,
препъват вярата. Боли!
Не искам никой да ме жали,
а и да искам... Надали...
И викам, викам – глас насъ̀не,
край мене нито брат, ни враг,
надеждата ми тихо тъне
и на инат изплува пак.
В сърцето камъче боде ме,
и шепне нощем: — Оживя!
Живот без мъки, безпроблемен,
за тебе знай не е това.
И влачат, влачат се кервани
от грижи. Времето бразди
лицето. Младо ще остане
сърцето. Хиляди звезди,
чертог издигат и ме чакат...
след мочурлива смрад и кал,
сконфузен ще отстъпи мракът
и пак ще цъфне люляк бял.
© Надежда Ангелова All rights reserved.
