И заблестяха сапфирени въздишки
И заблестяха сапфирени въздишки
Тъгувал си... И няколко въздишки от странна
нощ, в която си ме искал. Отронил си. До болка
влюбен аромат на мента. Над мен. Неотпил ранна
роса все още. В невъзможен тюркоаз сред мрака.
Не знаех... За тях. Нито за силата на скритите ти
страсти. Тъмни. Как хиляди пъти си ме събличал
в мислите си. И как после воала на целувките ти
е прикривал голотата ми. И все името ми изричал.
А така... Тихо е било. В мен. Непочувствала трепета
в гърдите ти. И мъката ти, че поне веднъж не смеещ
да ме събудиш не си осъмвал до мен. Само листчета
накъсани любовни писма. И ти. Пак за мен мислещ.
Разпръснаха се... Твоите въздишки. Разбивайки се
в безразличие. И заблестяха. Кристалчета сапфирени
из въздуха. Феерия от чувства. Така и недокосвайки се
до моите. И до усещанията ми. Безкрайно ненамерени.
© Светла Асенова All rights reserved.
