Изчезнал блян самотен,
безбрежно тиха пустота,
стоя и чакам още
да си отиде вечерта.
И с нея да изчезне
сковаващият студ,
обгърнал ме коварно,
като с ръце на луд.
Но тя не си отива -
стои и чака търпеливо
утрото да се откаже,
да си тръгне мълчаливо.
Крещя без глас: "Върни се".
Протягам замръзнали ръце,
не се отказвай, утрин,
да стоплиш моето сърце.
© Петя Стрелчева All rights reserved.
Katriona
Тази вечер жена му избяга - бе повярвал във калните клюки, псува дълго, с юмрук я налага и ребро над...
argonyk
Прибраха стадата – не нàйдоха пàша. В хамбарите тичат уплашени мишки. Гайдарят допива поредната чаша...
voda
Ти гроб си нямаш. Но едно бесило издига чак до небесата ръст. Земята, дето беше те родила, под него ...
На уличка тиха далеч от пазара, под склопа на цъфнали млади липи, старица, изпита от болест коварна,...
paloma66
Изгубих се в посоките на дните. Сърцето ми мълчи. Разнопосочно! Живея си (на някого в очите) Умирам ...
paloma66
АЗ СЪМ! Поетесата Еди Коя Си. Дето в стихове те облича. Ти - не беше ли мъж на жена си? Нямам идея з...
For the best experience, use our mobile app. Install it from Google Play.
