Илюзия
Когато при мен те съдбата изпрати,
помислих... „Най-после спасителен бряг“.
За обич мечтаех – не царски палати...
Повярвах, че ти си „Спасителят“ благ.
Очаквах те, мила, любов непозната,
във образ на нежна богиня добра.
Дошла отдалече да влезеш в играта,
на сцената, дето ни Господ избра.
Посрещнах те с обич, с надежда и с вяра,
след дълги години от скръб изтерзан,
във късното лято, което догаря...
на моята лодка да си капитан.
Ти чуваше думи: „Обичам те, мила“!
В безсънните нощи по име зовях.
Заблуда била е... Дано си простила.
Любов като тази отвежда към грях
След избори грешни – на жертвена клада
мечти и копнежи, подвластни на Марс...
Натрупах години, остана си млада
душата да страда в поредния фарс.
И тази любов е за мен невъзможна...
приятелство мило ми по-добре дай.
По-леко е с него, душата тревожна
пътека ще търси към земния рай!
4 февруари 2005,
14 часът
("Повеите на любовта" - първа книга)
© Иванъ Митовъ All rights reserved.
