Има още слънце и пламтеж
Сякаш, като прелетните птици,
си отиват белите ми дни
и остават, като бледи скици,
в миналите спомени едни.
Нощите ми, черни като сажди,
от димялия във мен комин,
по-големи и от дните дважди
ме оставят във съня самин.
В мене огънят почти угасва -
там остава само пепелта.
Времето навярно ме наказва
със заглъхване на мисълта.
И в косите- трайно побелели,
се задържа ланшният ми сняг,
а в очите ми сега са спрели
всичките години, като бряг.
Топли ме сега сърцето само
с незапомнен ритъм и туптеж.
Че през мъжкото ми морно рамо
мярка се и слънце, и пламтеж.
© Никола Апостолов All rights reserved.
