Във бяла стая, легнал и пасивен,
въпрос един тормози те безспир:
как ти, отличник, кадър перспективен,
остана сам и без ориентир?
Креслото на началник, във което
ти виждаше се седнал като бог,
от друг, оказва се, ще е заето —
обрат и неочакван, и жесток.
Мечтата кариера да направиш,
макар и късна, стрита е на прах.
В йерархията подчинен оставаш.
До пенсия — рутина. Пълен крах!
Съпругата пак хладно те посреща.
Не ще оправи нищо вечерта,
понеже ласката ненужна вещ е —
изгуби се по пътя любовта.
Безизходна обреченост те сварва
главата хванал, сам, немил-недраг,
и тежък чук по темето стоварва ...
… свирепа бoлка ...
… празен, лепкав мрак ...
© Владимир Костов All rights reserved.