Сега ти имаш своите широки улици, за да дишаш щастлив, в лекотата на самотната си разходка,
с гласа ми, който те увери, че те обичам,
щастие от разстояние, необходимо по- скоро на мен,
за да заспя поне тази вечер, да не мисля за утрото,
мъдрото утро без теб \\\\сега си тук\\\\ там далече макар,
но в стаята ми, в моята тъмнина, моята измислица- спасение от лудостта,
породена от невъзможността да запуша дупката от твоето тръгване,
отдалечаване- заслуженото мое наказание, само мое, толкова лично и осъзнато,
без да мога да го приема.
Тази вечер валя, когато всички напуснаха моята стая.
Тръгнаха с дъжда \\\\ситен и спокоен\\\\. После бях аз,
там на прозореца, вкаменена, обезоражена в голотата си,
вперила поглед в мокрите сгради и онази стълба на отсрещната къща.
Може би там някой ден ще срещна друт мъж... молитвата ми преди сън,
жалко хитруване пред реалността, защото съвсем скоро забелязах в ръцете ти,
нозете, гърдите място за самата себе си, центъра на самата себе си и нощите, и дните...
собствената ти ръка с подарък за мен хиляди улеснения и затруднения.
Трудно се решаваме на новото. Каква грешка! Но не знам накъде да погледна.
В мъдростта на самотата си, стиснала зъби до напукване на емайла?
Да обърна глава завинаги, в обратна посока? Посока само за мен...
Извинявай, исках да ти кажа нещо друго...