Исках толкоз неща да напиша,
а пустеят все листите бели.
Бледи спомени в мене въздишат,
да излязат навън не посмели.
Думи пърхат и будни са още,
като хванати в плен пеперуди.
Те изпълват със цвят мойте нощи.
Да ги пусна?... Умът ми се чуди!
Да политнат с крила изумрудни
и накацат по листа безкрайни,
разцъфтели сред нощите будни,
да разкажат за моите тайни!
За любов крехка, мъничка роза,
избуяла в стиха ми... едничка!
И завършек от тъжната проза
на живота ми... вехне самичка!
Исках толкоз неща да напиша,
но не пърхат в нощта думи вече,
само вятърът тъжно въздиша,
разпиля ги от мен... надалече!
12.09.2017 г.
© Владислав Недялков All rights reserved.