Исках те, имах те, държах те!

Веднъж, два, толкова пъти,

колкото поисках...

Държахме се за ръце.

Целувахме се.

Говорихме това-онова...

... Любихме се, беше прекрасно,

но аз те предадох,

но всъщност не предадох теб,

предадох себе си,

предадох НАС...

Не знам защо го направих...

единственото, което знам

е, че толкова много искам

да те имам отново и отново,

да държа ръцете ти,

да те целувам,

да те любя

... да те имам

но не просто така,

не и насила,

а за да усетя отново

топлите лъчи на слънцето,

нежния полъх на вятъра

... но аз ще греша

и ти ще грешиш,

аз ще прощавам

и ти ще прощаваш,

изчерпаните прошки са за мен,

а прошките за теб не са,

аз няма какво да прощавам,

защото ти просто си такава,

не искам да те променя,

грешиш или не,

прощаваш или не,

никоя друга не успя

така да влезе в душата ми,

в душата ми, в сърцето ми...

искам те... желая те...

тялото и съзнанието ми

се гърчат непрестанно

от мисълта и факта,

че не си до мен...