Цял живот да бягаш, да се криеш, да оставаш сам.
Сам със свойте сълзи и във тишината ням.
И вечно бягайки и криейки се да се бориш.
Да се бориш, падаш, ставаш и отчаяно да молиш.
И да търсиш своето нещо в безбрежното нищо,
където сивотата те залива и убива скришно.
Изцеден и отпаднал, уморен и потъпкан
си ти от светлината и красотата объркан.
И останал така сред тълпата от хора премазан,
си мислиш, че си на света най-самотен и празен.
Но ето, че идва една малка искра от надежда.
Поема ръката ти нежно и бавно те повежда.
Уплашено отдръпваш ти своята ръка,
поглеждаш изпод вежди недоверчиво на мига.
"Нима не си обичал" пита твоята искра.
"Щастието не познаваш ли, че гледаш ме така?"
Неволно топли сълзи по лицето запълзяват
и прогонват мрака в теб и кошмари не остават.
Повдигаш ти глава и проронваш към искрата с поглед плах:
"Научи ме да обичам... досега ме беше страх."