Истина
"Ще ми мине!", лъжа се сама.
"Още малко - всичко ще забравя!".
Ще забравя?! Колко ли лета,
Господи, ще минат дотогава?
"Може би ще заобичам друг!
Някой по-... магичен и прекрасен.
Някой... като него". И мълча.
Хапя устни чак до кръв и рани.
После в хоризонта търся пристан.
И сърцето тихо утешавам.
Спирам да отричам, че е истина,
болката да дойде разрешавам.
А сърцето ми, във плач на влюбен,
радост вижда в острата си мъка.
Аз мълча. Душата вие лудо.
Вън е ярка пролет. В мен - разлъка.
