Изгрев в алени багри.
Усеща се още
среднощният хлад.
Разпръснати звезди
по небосвода
вече изтляват.
В долината, като отдавна 
забравена песен, отеква 
зова на бойния рог.
Гарваните, отразени
в очите на войниците,
носеха на крилете си
бремето 
на човешкия страх.
Стичащата се кръв 
по дланите
рисуваше линии 
на нова, неясна съдба.
Всички мъртви погледи
бяха устремени
към него.
Защото той
бе най-смелият воин
сред тях.
Нямаше стон, ни молитви.
Нямаше място за слабост
и проляти сълзи.
Животът е просто
разменна монета -
в замяна получаваш чест 
и безсмъртие.
Обещаният рай тук, долу.
Обетована земя за човешките, 
грешни души.


И ето...
Високо в небето
ястреб, като улучен,
надава пронизителен писък.
И някъде далеч 
вълк надига глава
от своята плячка 
и поглежда към изток.
Там, където лежеше умиращ
Избраният. Най-силният воин.
Там, където се бореше
с последни сили 
да забави неизбежния край.
И нищо, че слънцето 
отдавна изгря...
Сгъстяващият се мрак 
пред очите му 
превземаше целият свят.
За миг в паметта му
изникна мил спомен:
как неговата майка веднъж
го нарече "малка 
тресчица в окото Господне".
Избран и белязан.
Син и нечий брат.
С последният си дъх
воинът поиска 
от баща си 
само прошка.
И тихо заспа. 
Присъни му се майка му -
как го посреща, усмихната.
Как го прегръща сред необятни 
житни поля.
"Майко! Майчице!
Аз се върнах... у дома."

От своя трон небесен,
Бог гледаше надолу,
занемял.
По бялата му роба 
на капки засъхваше кръв.
А малка тресчица в окото
му пречеше да заплаче...
Бог днес бе неутешим.
Затова, че по изгрев
бе убил Избрания.
Ръцете му бяха изцапани
с кръвта 
на единствения му,
възлюбен син.