Издигнах в култ нахлуващата вечер
В последната декада на октомври
вървя към гребена на своя залез.
Дали съм аз бродягата бездомник,
в когото скалпела на бъдещето прави разрез?
Отхвърлих другите – ненужните ми вече,
иконите оставих във изгнание.
Издигнах в култ нахлуващата вечер
и ветровете с техните ридания.
Вървя по успоредни прави към безкрая
и там безбройните си образи събирам.
Кому са нужни няма да узная.
Вървя обзет от монотонност и не спирам.
Жестоко е да си самотен пътник
от влакове на времето прегазван,
в полета без звезди един отлъченик
от своя двойник в стих недоизказан.
© Младен Мисана All rights reserved.
