Беше притисната от отчаянието и самотата

и чувстваше се някак си безпомощна и уязвима.

Слънцето изгаряше кожата ù,

а под кожата ù - мразовита зима.

Сърцето ù, превърнало се във въглен,

като спомен за горящия преди това пожар,

все още тлеещо отвътре,

опитваше с последни сили да възпламени отново

останалата малко жар.

Но всеки опит неуспешен беше -

доубиваше последните искри надежда

и болеше я.

Но тя вървеше.

Не вярваше вече 

в своите мечти, копнежи,

но вървеше,

знаейки, че един ден отново ще повярва

в изпълнимостта на своите стремежи.

... Примирена не, ала смирена,

с тежест във сърцето,

но с усмивка на лицето,

през сълзи, с глава високо сведена,

спряла беше,

но вървеше.

Грееше отвън,

но и валеше,

бяла,

но и черна беше...

Изпитваше нужда

да бъде на някого нужна,

но чувстваше се все по-далечна и чужда.

Пиеше често,

избухваше лесно-

и в смях и във сълзи

и в радост и в ярост.

Силно объркана,

но и със себе си така наясно,

порасна рязко

и й стана тясно.

Тогава се сети,

че тя сама си е нужна-

не беше редно да бъде

дори и на себе си чужда.

Прозрачна, но и в загадки облечена,

невзрачна, но не и приведена,

тя крачеше плахо и гордо,

сънливо и същевременно толкова бодро...

 * * * * * * * * * * * * * * * * * * *

Изстинала вече отвътре тотално,

в света преизпълнен със сивота и баналност,

загубила свойта единствена радост,

търсеше смисъл във тази "реалност".

Залитаща от крайност във крайност

опитваше да намери баланса...

И избра тя да се изгуби напълно -

пък току виж се открие отново

някъде в цялата тази безкрайност...