Изкаляно стихотворение
Усмихвам си плача. Простирам калните
пътеки, по които съм вървял.
Посипвам ги с обелките от ябълки,
които аз дори не съм изял.
Те бяха хубави и сочни – за прасетата.
За мене беше всеки плод изгнил.
Не чакам времената за вендета.
Преди да дойдат, всичко съм простил.
Не искам да затъвам в безразличия.
Не ща прегръдки от ръце във кал.
аз още себе си не съм познал.
Все същите пътеки са за тръгване.
И трябва да вървя, дори и сам.
Че всяка стъпка в кал изплисква мъдрост.
А още толкова неща не знам...
© Мартин Спасов All rights reserved.
