Изнизват се дните...
Изнизват се дните, така се изнизват...
било ли е... не е било...
И спомени кротко душата ми лизват.
И плахо ми махат с крило.
Била ли съм с тебе? Красива до болка
носталгия парва ме пак.
Тъга непотребна показва ми колко
ми липсва щастливият мрак,
във който се сгушвахме - влюбени, тихи.
Държахме звездите в ръце
и тихо шептяхме най-нежните стихове,
опрели лице о лице.
Животът изнизва се, как се изнизва...
Тече. Неспокойна река.
Насън ми се мярва ту твоята риза,
ту мойта несмела ръка.
Събуждам се. Зная, било е наяве -
била е при нас любовта,
оная, най-чистата дето (разправят),
надвивала даже смъртта.
© Нина Чилиянска All rights reserved.
