Изронено
Как ми липсва безгрижната песен...
Дреме залезът в дрипав хамак.
Смугъл паяк заплита в отвеси
мисълта ми, превръща я в страх.
Тя по друмища броди – далечни.
И се сгушва до къщния праг
на децата ми – зъбчета млечни,
първи стъпки, тревоги и смях.
Уж е всичко в реда на нещата,
да, нещата си имали ред –
да е пуста, сиротна земята ни,
дом за гладни, чипирани псета.
Да немее и дворът, и крушата,
да е тъмно на мама в зениците.
Мисълта – по вода и по суша,
и по въздух да бяга след птиците,
след проклетото облаче бяло...
Да сънува, но без да заспива,
телефони и скайп: "Ало, ало..."
Да е вечно тревожна и жива.
И за дълго, ей там, да отдъхва
върху бледата стара икона,
да е слово, молебен и църква,
във мълчания да се изронва.
...Как ми липсва безгрижната песен
с ведри ноти – слънца дългокоси.
Смугъл паяк заплита в отвеси
този свят, в лепкавите въпроси.
© Алина Стоянова All rights reserved.
Весели празници!
