Изтегляш ме на капки от небето
Дъждът е дом на сладостна умора.
Разрошените ми коси приглажда.
Налива свята нежност и говори
с езика на събудената жажда.
А всички птици сушина в съня ми
намерили, разказват си за после.
Сега ги нося със криле безшумни
на седмото небе - случайни гости.
Треперя в изхода на лабиринта.
Кога и как луната ме изгуби?
Дъждът облича с рокля от коприна
немирните ми, звездни пеперуди.
Загърнато в ефирна ласка, стене
зверчето ми с усмихната муцунка
и не е хищник, а съюзник времето,
попило с обич в кожата ми тънка.
