Извисяване
Пуснах корени в тази земя.
Надълбоко в плътта ѝ съм впита.
От копнежи съвсем онемя
в мен душата, преди да политне.
Мимолетно разпервам листа.
Те до болка приличат на пръсти.
Приласкавам една висота,
уморена от мойто отсъствие.
И раста, и раста, и раста.
Няма кой да възпре този устрем.
Няма кой да ми вземе света,
аз преди да реша да го пусна.
Аз съм мост между тъмната пръст
и лазурния бряг на небето.
Крия своя величествен ръст
в оня мускул, задвижващ сърцето.
Нека страдам. Да хапя до кръв
устни, търсещи своята песен.
Моят жребий е просто такъв –
устремен, неразбран и нелесен.
Всеки път, щом надигна глава
след поредното зверско настъпване,
пия жадно, без дъх, синева
и отново цъфтежно напъпвам.
Извисявам се. Вярвам в това.
И земята под себе си кътам.
Аз съм просто зелена трева,
окосявана хиляди пъти.
© Валентина Шейтанова All rights reserved.
