Не знам дали пропадам или пък летя.

Няма стабилност, за която да се хвана.

Със стрелите в сърцето си ще заплатя,

но нека получа душевната прехрана.

Защо изправям се сама и невъоръжена

срещу три войски силно разгневени,

стъпвайки по минната земя, нажежена,

очакваща победите, за миг уловени?

Няма към кого ръката си да протегна.

Последната изпуснах, докато нападах.

Мъглата от сълзите си ще пренебрегна,

както и това, че от бездушие пострадах.

Умората тежи ми като сянката тъмна.

А аз вече забравих целта на войната.

Дали да се оставя в нея да потъна

или да рискувам с крачка непозната?

Обичам секундите за кратко умуване.

Всяко движение тогава сякаш замира.

Не мога да се посветя на това робуване.

Ще намеря мястото, гдето обич извира.