Жажда
Отново мрак изгря в нощта –
самотна, черна и унила,
в лед сковала нечия душа,
студени пръсти във сърце ѝ впила!
Надежда крехка тлее в черен дим.
Преди да се сломи от скръб душата,
бори се за сетен дъх горката,
неизвестното е враг непобедим.
Надеждата е жива, дори вода не я гаси
и все ни тегли към момент печален,
а само спомен, скръбен и прощален,
ни чака там, в морето от сълзи!
- О, ти надежда, все ни връщаш пак
към болка люта, от която стене съвестта ни,
ала не ще отмине, сякаш вечно ще остане
и ще погинем там, сред непрогледен мрак.
А все по-жално моля се на глас,
молитвата ми да пробие мрака,
утехата бленувана седи и тихо чака
надежда всяка да убия аз.
И като птица феникс в пепелта,
живота в мене пак ще се роди!
Надежда всяка щом с ръцете си уби,
откъсна се човекът от захвата на скръбта!
**Бележка: С тази творба исках да покрия основната идея, зададена от организатора, но в същото време да акцентирам повече върху мрака на съзнанието, където сенките на трудностите рисуват своите дълбоки следи върху интимния свят на душата и върху това, че често надеждата е това, което ни пречи да се откъснем от миналото, за да постигнем ново начало. Оставяйки новото начало едва за края, целя читателя самостоятелно да изгради образа на освобождение и облекчение след скъсване с миналото!
Моля, не се пестете!
© Nebula All rights reserved.
The work is a contestant:
