... Жена...
По пръстите ù влажни са следите,
блестящи като чудо от икона,
която плаче и предрича,
лекува и измолва благородно.
От устните ù се процежда болка,
като няма непристойна не молитва,
а пламъкът в очите е безжизнен
и пръска тъжна съпротива.
Отронват се надежди. И трохите
от измамената женска нежност
разнася като камъчета тротоарът
и ги стрива леко и небрежно.
…………
И така от нея не остава нищо
по мраморните плочки пред балкона.
Но тя възкръсва като хищник,
който да не чувства, а да дава болка.
© Венета Димитрова All rights reserved.
