Жената, която целуваше котките
Квартал – заприличал отдавна на гето –
опоскано и изтърбушено,
бе скътал в най-кривия край под небето
самотна къщурка олющена.
Стопанката – стара, без никакви близки,
със Бога говореше често.
Петнадесет мърляви котета – рижи,
я следваха зиме и лете.
Те бяха щастливи да бъдат край нея
и нощем да мъркат в леглото ѝ,
и тя да ги храни, а те да я греят,
и тъй да минава животът им.
Старателен, хитър и дребен чиновник
със черна душа и амбиции
внезапно реши в приют за бездомници
набързо да прати старицата.
Тя бе живяла в човешката глутница,
мълчейки и трупайки гърмели –
дочути по тъмно в градската лудница,
и знаеше нрава на стършела.
С бус щом дойдоха да вземат багажа ѝ –
а той във бохча се побираше,
нямаше никой, комуто да каже
че вече е мъртва завинаги.
И после потегли с неравна походка,
с душица, на осем прекършена,
целуна за сбогом смълчаните котки.
Човеците бяха се свършили.
© Валентина Йотова All rights reserved.
