Жената на прага
Тя ме спря и поиска ръка -
да ми гледа. Така ме подмами.
Беше слаба и крехка жена.
И приличаше много на мама,
там от снимката, дето в нощта
баба тайно за миг ми показа.
После баба когато умря,
някой старата ракла изпразни.
След години от спомена кратък
не остана дори и въздишка.
Аз се гмурнах в живота. Нататък
всяко връщане беше излишно.
Само някога в сънища скрити
до леглото си стъпки очаквах.
И със болка, взривила гърдите,
лягах, свита до старата ракла.
Без сълзи...
Днес жената на прага -
като в детските приказки бяла,
към лицето ми с пръсти посяга.
Но виновно ги скрива под шала...
И си тръгва, съсипана, няма...
Безнадеждно се стапя във мрака
Боже, колко прилича на мама!...
Не я спрях.
После тайно заплаках...
© Бианка Габровска All rights reserved.
