Жената от рибарската колиба
ЖЕНАТА ОТ РИБАРСКАТА КОЛИБА
За какво са ти бели дворци, Тадж Махали, не щеш ли колибка?
На бездънни дудуци да ти свирят мистралите и мелтемите с дни?
А пък аз да изляза в морето със моята лодка за Златната рибка –
да ловя рибка цял ден – и да мисля за теб над зелени вълни?
После в твоето бяло легло да ти хващам косите с тръстики –
да си гледаме как в шумолящия покрив небето кокори очи.
И да слушаме как се свлича в скалите със ревове, с пукоти, с кикоти
океанът във нас – и ни пълни душиците с бeли енергии Чи.
Да полегна до теб – ееех, пелинова моя, дъхтяща на меки треви,
да ти пия безмера, петящ на Възбог в отмалелите твои зеници,
остави ме да падам, люлей ме, несвестен – из въртопите си ме остави,
да се рея, да чезна в ръцете ти – две бели опашки на птици.
Забрави ме на своя бездиханен, трепетликов, под мен стихнал скут –
да се хвърлям в сапфири, в реки, в полудели от слънце дъбрави.
Ако Господ реши сега да умра, ще му кажа: – Господи, ти си луд!
Ако още реши да живея,
дано при мен те забрави.
© Валери Станков All rights reserved.
