Жените, които обичах
Жените, които обичах, са виж: до една задомени.
Въздушни и леки, или от живак, дваж по-течни.
Каприз е да питам дали още мислят за мене.
Замръзнал съм в тяхната памет, подобно на глетчер.
Жените, които обичах, не търсиха лукса, разкоша,
а често уюта на книгите, тръпно-молитвен.
Флиртуваха само със вятъра, който разрошваше
косите им сламени, кротко въздъхнали в плитки.
Не носиха грим, предпочитаха дрехата лунна.
Прелистваха с миглите всяко желание земно.
Не помня коя всъщност първа сред тях ме целуна,
но помня очите ù, с форма и с цвят на бадеми.
Жените, които обичах, в месии не вярваха, в чудо,
макар по водата им всъщност да ходих до края.
На ласките нощни, в добре разкроената лудост,
уж бяхме по-близо до Бог. Но далече от рая.
На пръсти преминаха те - Богородици слепи,
през подлеза тъмен на моята младост себична,
и сякаш просветна животът ми, стискайки в шепи
душата на тези, които обичах. И още обичам...
© Ивайло Терзийски All rights reserved.
