"Жените ми да ме запомнят хубав..." (посветено)
Един живот угасваше полека
и сенките смаляваха се бавно...
Тук свършваше житейската пътека
и ясен беше изходът отдавна...
Трептеше пламъчето колебливо...
Фитилчето бе стигнало до края...
Във времето, щом някой си отива,
душата му подготвя се за Рая...
И миг преди животът да угасне,
потрепнаха му устните в усмивка...
Прошепна в сумрака пределно ясно,
пред пътя си към Дългата Почивка:
„Приятелю, една молба последна:
Да ме обръснеш, като се изгубя!...
За сетен път, когато ме погледнат,
жените ми да ме запомнят хубав!...
Обичах, посвещавах им сонети
и искрен бях, без евтин фалш и поза...
А на ревера ми да сложиш цвете –
най-алената и уханна роза!...“
И тръгна си – достойно и прилично,
от чара си изобщо не изгубил...
Оплакаха го искрено и лично
жените – всички, дето беше любил!...
ПП. Поводът за написването на този стих е раздялата с най-добрия ми приятел, който освен редица забележителни качества, притежаваше и уникално чувство за хумор, което не изгуби до последния си час... На него дължа умението да виждам дори мъничката, едва забележима сълза в хумора, както и да съзирам светлина дори тогава, когато в душите на другите цари скръб и безнадеждност...
Благодаря ти, Приятелю!...
© Роберт All rights reserved.
