Житейско-нелогично
Свечерява се. Колко неказани истини
тънат в дълбокото, притъмняло, небе;
от изток луната провлачва, умислена
в нейни си работи, нежно златно краче.
За сън свойте струни цигулка притваря.
Цигуларят, отново останал самин
с една недопушена, дълго време, цигара,
се заравя във спомен, притихнало-син.
Вижда очите ù, две засмени метличини,
как проблясват от залпи лазурни мечти,
чува дъха ù, постоянно притичващ
между него и купола натежали звезди.
Усеща кармичната връзка с ръцете ù,
полегнали в скута му като малко дете;
как плътно обвива с коси раменете му,
шепнейки "Така ми е хубаво с теб!".
Неволно отприщват гърдите му клада:
"Защо, Боже мой, ти защо ми я взе!?"
Далече на запад, като прах изтънява
въпросът му, в побелялото лунно лице.
© Таня Донова All rights reserved.
